Камелия Трибулен-Конакчиева е съосновател на българското училище "Кирил и Методий" в Париж. Тя работи и като конферентен преводач към европейските институции. С Камелия говорим за модерните форми на обучение, за мисията на българските училища зад граница и за ценния потенциал, който българите в чужбина притежават и без непременно да се завръщат в България.

С Камелия разговаряме няколко седмици след началото на 14-тата по ред учебна година за училището. Тя разказва с ентусиазъм за разрастването на училището и иновативните технологии, които използват в обучението.

Много съм щастлива, че тръгнаха още два дистанционни курса по български, в които включихме деца от Япония и деца от Флорида. Ще напомня, че на 15 септември наша учителка даде интервю за БНР, в което много добре описа нашата работа в училището като накара слушателите да си представят в какви широки хоризонти работим в нашите класни стаи.

За училището и многодетните майки

Училището е основано през есента на 2006 година. Камелия е един от основателите.

Отначало започнахме ентусиазирани майки с няколко учителки, които знаеха как да бъде създадено сериозно училище. Всеки си намери мястото на база на собствените си компетенции и време. Аз станах председател на дружеството, което се основа, защото ние регистрирахме неправителствена организация - гражданско сдружение във Франция. Първите управители на това училище бяха все майки с по три деца. По-късно, когато се запознах и с други училища по света, системно се доказа, че многодетните майки, въпреки че са много по-заети, най-много намират сили за организация на дейностите на децата им.

В началото българското училище "Кирил и Методий" се помещава в малък апартамент на посолството, предоставен от посланик Ирина Бокова.

Започнахме с 24 деца. В същото време се създаде и друго училище. Още от начало някак си не успяхме да се разберем за визията, какво значи училище. Така че се създаде едно съботно и едно неделно училище. Днес училищата са 4 регистрирани и има поне още 2, които работят без регистрация като френски неправителствени организации.

Процесът по обособяване на няколко училища минава през конфликти, стига се и до съдебно дело. Днес Камелия разбира и обяснява тези противопоставянията със свободата на гражданските инициативи и различията между хората.

Не става въпрос за българска работа. В много други асоциации, както се наричат гражданските сдружения във Франция, по различни теми подобни проблеми има - разцепвания, неразбирателства, събирания, разделяния. Нормално е, в крайна сметка това са граждански сдружения, които нямат точна формула. Хората се събират заради някаква цел, по пътя към реализирането ѝ е нормално да се появят различия.

За 13 години от 24 учениците стават над 200. А българско училище "Кирил и Методий" до голяма степен е пионер в използването на дистанционно обучение.

Нашето училище се разви много бързо. Още на петата година отпразнувахме стотния си ученик. В момента имаме над 200 ученици - около 150 в Париж, 30 дистанционно и 30 в Тулуза.
Преди осем години започна дистанционната система на образование. Тогава се свързахме с Центъра за образователни инициативи в България, които ни предложиха платформа за дистанционно обучение, която включва и виртуална класна стая. Тази платформа използваме и в присъственото си обучение, защото ни помага да дигитализираме неща като дневниците, списъците на учениците. Тя позволява на учителите да си разпределят курсовете.

Проблемът, който предстои да бъде разрешен, е, че при 100% дистанционно обучение българското Министерство на образованието и науката не признава удостоверенията, които училището издава.

Измислиха една система на 30% присъствено и 70% дистанционно, при която може да се получи такова удостоверение. За нас тази форма не е издържана и реалистична. Те засега не признават 100% дистанционното образование, защото искат да видят някакъв резултат - дали изведнъж няма да дойдат хиляда души, които да не могат да контролират, дали дистанционните курсове няма да се окажат някакви разговори по "Скайп" без никаква учебна програма и никакъв контрол. Което е нормално от тяхна страна, но мисля, че в днешно време има достатъчно професионалисти, които да ги уверят, че няма такива опасности.

Камелия сега планира да покани представители на МОН в дистанционен урок, за да им демонстрира как работи дистанционното обучение и колко сигурно всъщност е то. Този вид обучение е просто допълнителна стъпка за мотивиране и осигуряване на достъп на повече деца и младежи до образование на български език.

Нашите първолаци днес са в 7 клас и има възможност това обучение да изкара до 12 клас. Това ни е целта. Не става въпрос за някакви краткосрочни занимания, допълва тя.

Политиката спрямо българите в чужбина и дефицитите в нея

Целта на училището е в 12 клас всички деца да са постигнали едно работно и конкурентноспособно ниво на владеене на български език.

Опитът ни показва, че тези обществени пари, които МОН влага от 2009 година насам в обучението в чужбина, би трябвало срещу тях да има не само контрол, но и дългосрочна визия до какъв резултат ще доведат. Ако идеята и политиката на българската държава е такава, че тези пари да са инвестиция в гражданството на едни хора в чужбина, които да продължават да бъдат български граждани и да могат да носят ползи на обществото ни, то тогава този резултат би трябвало да бъде определен като едно работно ниво на български език на 18-годишна възраст. Ако така бъде определена тази цел, мисля, че Министерството само ще се убеди, че има места, които трябва да насърчи повече и такива, които трябва да остави на гражданското общество, на самите родители, да си ги финансират.

Тя ми споделя, че по този начин за първи път насърчават гимназистите:

Родителите масово си водят децата на 4, 5 или 6 години на училище. Търсят обучение по български език. Лека-полека, по ред причини, които ние сме изследвали, тези деца намаляват. В 4-5 клас намаляват и отпадат. А от 8 клас нагоре гимназистите се броят на пръстите на двете ми ръце.

Камелия признава, че в последните години Министерство на образованието се вслушва повече в българските училища зад граница, но тя продължава да има критики към тях и най-вече към цялостната политика и философия на отношението към българите зад граница.

Аз имам много сериозен упрек към държавната ни политика към българите в чужбина, тъй като според мен не е формулирана точно. И това се отразява и на нашата ежедневна работа в училище. Ние нямаме подходящи програми за български чужд език за деца, което се дължи пряко на това, че нашата държавна политика за българите в чужбина не е формулирана както трябва. Приоритетите на тази политика са завръщане в България. Съответно тази политика на образователно ниво стига до проходимост към българската система. Тоест, децата трябва да учат български, така че да могат да се влеят в български класове. Няма формулиран приоритет за това как може българският език и култура да бъде ценен в чужбина. Приоритетът е запазване на българско самосъзнание.
Всички нас ни награждават и хвалят, че сме български възрожденци, че сме родолюбци, че ние пазим българско самосъзнание. Моето лично мнение е, че аз не съм насаждала и не пазя българско самосъзнание у моите собствени деца. Мисля, че самосъзнанието е личен въпрос. Аз им отварям врати към определени култури и, разбира се, на мен ми е присърце те да знаят майка им откъде идва и наистина какви приказки е чела и какво е вълнувало баба им и дядо им, но не съм ги питала никога “Ти какъв се чувстваш?” или пък “Имаш ли българско самосъзнание?”. И тримата, възпитавани по един и същи начин от едни и същи родителите в една и съща среда, всъщност имат различно самосъзнание и различно отношение към България. Те се чувстват у дома си у България, но имат различна степен на близост.

На какво се дължи това пренебрежение към идеята, че българите в чужбина могат да бъдат разглеждани като един ценен ресурс и без непременно “да се завръщат”?

Естествено, че държавният интерес е свързан с това българските граждани да остават такива и да се влее техният потенциал в икономиката. Но по какъв начин? Това не става непременно със завръщане. Хората са свободни да пожелаят да живеят където искат. Но това, че имаме такава емиграция, би трябвало тепърва да се превръща в някакъв потенциал и е крайно време да се прибави приоритетът на българското присъствие и влияние в чужбина. Това също е български интерес.

Познавам Камелия като човек, който активно се застъпва за изборните права на българите зад граница. Тази тема тя обвързва и с отдадеността си като учител.

Във връзка с изборите бях ударена силно, когато разбрах, че моите деца няма да могат да гласуват. Не може аз да съм положила толкова усилия, за да науча стотици деца на български, да могат да четат българската преса, да могат да следят българска телевизия и накрая да им се каже: “Това е за нищо, ти не можеш да гласуваш”. От другата страна да се каже на една цяла диаспора в Турция: “Вие не може да дойдете да гласувате, защото не може да си подпишете удостоверението и не знаете български език.” А какво направихте вие, за да знаят те български език? Тези хора всички, включително българите в Турция, са потенциал и държавата е тази, която трябва да се възползва от този потенциал.

Учениците

В училището идват деца на всякакъв тип родители - такива, които са от скоро във Франция и упражняват нископлатен труд, деца на българи, които живеят в Париж от дълги години и са на високи позиции, дори ромски деца, чиито родители са се обаждали да кажат, че не са сигурни, че следващата седмица детето ще може да дойде, тъй като е възможно да ги експулсират.

Какъв е профилът на учениците и промени ли се той през годините?

При нас има някаква трайност. Ние обръщаме внимание на всяко едно дете, за да разберем точните му потребности. Ние не можем да се намесим в семейните цели. Има семейства, в които българският се говори чудесно от двамата родители. Детето е мобилно, идва в България. При тях е ясно, те искат да продължат обучението такова, каквото би било в България, за да не се притеснява детето, когато се прибере. За да може езикът да остане толкова силен, колкото е бил досега.
В другата крайност има смесени бракове, в които български изобщо не се говори. Самото семейство няма и такава цел. Детето може да е и родено в чужбина. Това семейство няма цели, свързани с посещение в България, следване в български университети. Това дете бива записано от някаква воля за предаване на култура, на това, което наричаме “корен”. Естествено, това дете трябва да започне от А и Б, защото на него не му е говорено на български. То няма какво да прави в класната стая заедно с детето, чийто първи език е български.
Още в началото разбрахме тези крайности и решихме, че ще разделим учениците в два потока. В тях има много различни положения, но основното е да ги разделим в тези два потока. Попаднахме на една изключителна учителка за горен курс, която от първите четири 13-14 годишни деца успя да направи веднага смесена паралелка и от следващата година имахме гимназисти. Ние изкарахме първия си випуск през 2009 година. На третата година от училището вече имахме завършващи деца и оттогава нямаме пропусната гимназиална година. От няколко години имаме три паралелки в гимназия, а не пет - колкото са от 8 до 12 клас.

Но привличането на деца от смесени бракове и такива, които не говорят български, се оказва сериозно предизвикателство.

Ако имаме 14 паралелки, говорещи български, имаме само 1 с неговорещи български вкъщи. Българските училища в чужбина, аз мисля, че това е процес не само във Франция, се развиха много силно с деца, които говорят у дома и имат нуждата да се обучават. Другите семейства някак не стигат до нас. А другото е, че когато те идват в българските училища, се натъкват на тази трудност децата им да не могат да учат с другите. В първи клас се научават да четат и пишат технически, но не разбират какво четат и пишат. Във втори клас им става до такава степен трудно, че се отказват.

За да могат да бъдат правилно адресирани тези деца е нужна и правилната политика от страна на МОН.

Много време отне, докато Министерството разбере какво искаме като адаптация. Изкараха някаква програма за български като чужд език, защото то е чуждоезиково по същността си обучение. Изкараха и учебници за такова обучение, но ние в Париж не сме удовлетворени все още. Аз продължавам да твърдя, че Министерството започна да ни слуша някъде 2010-2011 година с идването на министър Игнатов. Оттогава се вслушват много, но всяка наша идея отнема години, за да бъде въведена. И когато се въвежда, се въвежда или половинчато, или много срамежливо.
© Български културен институт в Париж

Българските места в Париж

Камелия е във Франция от 25 години. Споделя, че до преди да се захване с българското училище, не е общувала толкова активно с българската общност. Сега участва в нея. С учениците посещават всички културни събития на българи, в това число гостуващите постановки, концерти и т.н. Разказва ми и за българските места в Париж, на които водят децата.

Последното нещо са буквите-пейки на кея на Сена, реализирани по идея на новата директорка на Българския културен институт - 6-7 български букви, различни от латинските, които бяха построени под формата на пейки, придружени от кратко обяснение за кирилицата и по едно стихотворение на български и на френски език.
Много други неща се правят, включително и от другите училища. И ние имаме някаква културна дейност, макар нашето училище да се опитва да се концентрира върху учебната си дейност. Но въпреки това - особено с гимназистите, държим всяка година да се посети театрална постановка с участие на български артисти и с български автор или когато има посещение на български театър да ги посетим, да ги поканим. Всяка година имаме посещения на български писатели, актьори, преводачи. Посещения на българските знакови места в Париж.

А кои са те?

Например гробът на Мина. Всяка година водим учениците на литературно четене на гроба на Мина. Всички младежи много се впечатляват от писмата на Яворов и на Мина. Всеки път водим децата на плочата на Захари Стоянов. Захари Стоянов умира в един хотел в Париж и пред него има плоча. Разбира се, другото място е барелефът на Левски пред посолството. Наша учителка направи един опит да открие легендарната плоча с прословутото четиристишие на Христо Ботев в Сорбоната. Оказа се, че не е мит. Наистина е имало такава плоча. Била е в една от залите. Но вследствие на ремонти и на преместване на зали, тя е някъде из архивите на Сорбоната и не е изложена. Някой ден може би ще стигнем и до нея.

Борбата за равнопоставеност на езика

Всъщност Камелия има и друга работа - като преводач към Европейските институции.

От кога работите към европейските институции?

Започнах да работя там по същото време, по което открихме училището. Спомням си, че при откриването на училището ходих в Брюксел, за да положа изпитите си. Така че от 2006-2007 година. Конферентен преводач съм на свободна практика, така че пътувам или до Брюксел и работя в Европейския парламент или Европейския съвет, или пък до Страсбург на пленарни сесии на Европарламента, или до Люксембург в Съда.
Много си обичам работата, но покрай цялата тази заетост - училищна и обществена, не ми остана време, може би и желание, да добавям и други езици. Затова работя само с френски и български. Тази работа вече намалява като честота. Но изключително много ми донесе, защото се запознах отвътре с всички процедури и с това как работи Европейският съюз. Задължително запознавам и нашите ученици с това. Водим ги в Европарламента, вече сме го правили три пъти. Винаги са се отзовавали нашите евродепутати, да ги приемат, да се срещнат с тях. Включително сме организирали срещи и с френски евродепутати. Наскоро се свързах също и с хора от административна структура на съда в Люксембург и замислям тази година да ги заведа и там.

Работата в европейските институции помага на Камелия да поведе и една друга кампания, за която от години се борят повечето български училища в европейските държави - за равнопоставеност на българския език в образователните системи на другите 27 страни членки.

Покрай изучаване на всички документи, актове, нормативна уредба, успях да мисля много усилено по посока на това как т.нар. “малки езици” в Европа да бъдат равнопоставени с останалите пет големи езика, които се изучават навсякъде. Европа твърди, че е многоезична и държи на това, но като погледнете училищните системи се изучават английски, немски, френски, испански и италиански. Остават 19 езика, сред които и българският, не се изучават официално в държавите. От друга страна си дадох сметка как нашите ученици имат отлични езикови познания и сравнявам как англичани във Франция, испански, италианци, всички те могат да получат оценка в дипломата си за техния силен испански, италиански, английски, немски. Защо нашите деца след като имат същото ниво на езикови познания, без значение по какъв език, след като Франция признава, че всеки език е важен, носи култура, бизнес, пазар, защо тези познания не се признават?
Разбира се, това отне години. Разрових се из европейските документи и актове. И по света, и по другите училища имаше такава идея - какво да направим в Европа. И колкото и образователната област да е субсидиарна, свързахме се с евродепутатите, те първо отговориха точно това “субсидиарна област, Европа не може да се намеси”. Но открих аргументи, с които се оказа, че може - ние не говорим за образование, говорим за мобилност. Всяко едно семейство има право да се придвижи из Европа и да се установи където пожелае. Съответно да търгува на какъвто и да е било език. И тези 19 езика, които са много повече, отколкото петте големи, всъщност носят предимства и за бизнеса, и за културния обмен. От там нататък веднага има правно основание за това европейските министри на образованието да се разберат как да се признаят тези знания. Написахме една петиция от името на Асоциация на българските училища и с помощта на Светослав Малинов я придвижихме. Тя остана отворена с искане от Европейската комисия за отговор. Мина и на пленарно заседание в Страсбург с отговор от страна на комисар, така че стигнахме до възможно най-високото ниво. Европейската комисия даде инициативен текст на препоръка на Съвета и действително сега в областта на образованието се говори за европейско пространство на образованието. В един тези текстове, в една препоръките, се включи текст, който отговаря на нашето искане. Засега текстът е доста пожелателен и доста слаб, но е първа крачка. Следващата ни крачка е да потропаме на вратата на френския министър и да кажем “Вие това го подписахте, вие това го препоръчвате, хайде да го направим във Франция”.

Френския език

Свързаността на Камелия с френския език е някак естествена. Той е част от живота ѝ от ранна възраст и съпътства цялото ѝ израстване.

Родена съм в София. Живяла съм със семейството ми в чужбина, защото баща ми беше строителен инженер. Строил е в Монголия, в Алжир. По този повод съм научила и френски. В Софийския университет учих Френска филология. Тогава се запалих по преводачеството. Да работя като преводач не беше още възможно преди падането на режима, тъй като се искаше партийно членство. И разни други неща, които бяха доста неприятни. Аз започнах да превеждам устно на делегации в България, но се отказах в момента, в който се налагаше вечер след превода да се докладва.

След като се отказва от преводите, тя за кратко става учител във Френската гимназия в София, а веднага след промените се насочва към френското посолство.

Когато падна режимът, просто отговорих на една обява на търговското отделение към френското посолство и там се занимавах с развиването на първите по-свободни отношения между френски бизнес и френски консултанти в България. Там се запознах с един френски инженер, който беше дошъл да инсталира първите компютри на френско посолство. Той научи български, беше готов да продължава да работи там, но през '90-та година нямаше шанс, нашите предприятия се срутваха. И го последвах аз, защото с френския можех да си намеря реализация във Франция. Оттогава ни се родиха три деца. Постигнах целта си да стана преводач по-късно, постигнах и целта си децата ми да се чувстват у дома в България.

Да научиш децата си на български

Колко често се прибирате?

Докато децата бяха малки, много - до четири пъти, на практика на всяка ваканция. Това е съвет, който мога да дам на всички семейства в чужбина. Аз ги пращах по отделно, защото когато бяха заедно си говореха на френски. Пращах ги и да ходят на училище със съответните деца на тяхна възраст. Аз пък посрещах деца в Париж.

По официална програма ли беше това?

Не, направих го лично. Влизах в контакт с директорките на 20-то училище например, където има преподаване по френски, после и с Френската гимназия. И с тях и чрез учителите намирахме желаещи семейства, които да приемат моите деца, а аз да приема после тяхните.

Тук Камелия се сеща за още един голям успех на тяхното училище, а именно - включването в програмата “Еразъм”.

Нашето училище направи още нещо, за което мога да се похваля, че сме единствени. Решихме да се впуснем в “Еразъм”. Разрових се из програмата и видях, че има начин ние да бъдем включени. Много беше трудно, тъй като първоначално и френската служба за “Еразъм” не ни призна за допустима организация. Тях ги убедих с това, че им изпратих директно решение на Европарламента и на Съвета, в което им подчертах как са допустими не само официалните училища, но и всяко гражданско сдружение с образователна цел. По този начин те стигнаха до тяхното министерство, за да ги попитат, нямаше как да откажат, и ние станахме координатор на проект по “Еразъм” за обмен с български ученици от Дъблин, от Будапеща и от Прага. Тоест, всеки наш ученик представи по един пролетен празник - български и един на мястото, в което живее. Така учениците се запознаха с пролетните празници в Ирландия, в Чехия, в Унгария и във Франция. Децата си създадоха приятелства за цял живот. Създадохме и два малки педагогически проекта, които сега могат да се ползват от всички. Накрая 4-5 души работиха денонощно в продължение на един месец, докато трябваше да отчитаме проекта, но остана за цял живот.
"Традиционни пролетни празници в Европа"
"Традиционни пролетни празници в Европа"

Слънчевите затъмнения

Кое ви е любимото място за почивка?

Гърция, защото съпругът ми от малък е бил много запален от вулканите. И за него беше детска мечта да види Санторини заради невероятната история на изригването на този вулкан. Ако може да не е място, ще кажа, че любимо занимание за почивка са слънчевите затъмнения. Със съпруга ми обикаляме света, за да ги гледаме, и последното беше в Чили, това ни позволи да посетим Чили и Великденския остров.

Какво ви изненада там?

Ще кажа нещо, което пак е свързано с училище (смее се). Попадаме на Великденския остров с френски астрономи. И се оказва, че в местното училище ще правят концерт-спектакъл за набиране на средства за зрелостниците, които ще заминават като студенти - те заминават или в Таити, или в Чили, или на други Полинезийски острови. И казват “Да, ще има концерт, вечеря, срещу 15 евро на човек, ако искате заповядайте! Не е туристическо, организира се от местните, няма да има екскурзовод, превод, нищо”. Ние се съгласяваме, отиваме, хем ще подпомогнем и децата. И попадаме на една вечер, в която се вижда как доброволци и ученици тичат, шетат, раздават храна, напитки, организират томболи и т.н. А на сцената излизат с едни народни техни инструменти, с техни фолклорни костюми, започват да пеят едни прекрасни песни и да танцуват прекрасни фолклорни танци. И цялата обстановка беше точно като на нашите концерти (смее се). Абсолютно същото. Като атмосфера, като ентусиазъм на родители и семейства, които ръкопляскат на собствените си деца. Невероятно беше за мен и си казах: "Ето, колко всички сме еднакви". Аз едва ли не щях да изляза и да почна да ги ръководя: "Ти отиди там, ти внимавай с микрофона" и т.н. (смее се). Защото е просто същото.

Кое е първото излизане в чужбина?

Аз съм излетяла на шестмесечна възраст за Монголия. Нямам спомен от там. Моите родители са живели в Монголия три години.

А от Алжир?

Да, спомням си чудесно. Бях между 9 и 12 възраст в град Оран.

Кой е най-яркият спомен от там?

Може би пътуванията в Сахара. Невероятни гледки. Имам много прекрасен спомен от моите учители във Френския лицей там. Все още имам приятели от там, с които се открихме после във Франция. Една от моите съученички от град Оран преди повече от 40 години ми стана кума (смее се). Тя е научен работник и днес си общува много с втория ми син, който записа нейната специалност. Така че светът е малък.

А след това връщали ли сте се в Алжир?

Не, пътувала съм в Мароко. Много исках да видя Магреб в съзнателна възраст. Видях пак казбите.

Коя е първата книга на френски, която сте прочели?

Не помня, но знам какво съм рецитирала за първи път на френски. Това е "Червената шапчица" - рецитирала съм я на 6-годишна възраст в една детска градина в София, където се е учил френски. Научила съм я наизуст, без да разбирам.

Коя е мечтаната дестинация?

Великденски остров беше, но вече мина. И това е много тъжно (смее се). Може би Исландия заради Северното сияние. Санкт Петербург беше друга, но я изпълнихме.

Какво е за вас свободата?

Свободата е именно да мога да пътувам. Да мога да реша къде и с кого ще живея и на какъв език ще говоря.